Странници по страници

Честит празник, днес ще си говорим за родни неща. 

Живот и здраве, ще ми се по-честичко да се случва говоренето за българско фентъзи и фантастика, не само по 24-ти май и по задължение, един вид.

Част I
Миналото, къде славно, къде не толкова

Аз съм дърто куче, т.е. от социализЪма имам лични спомени, бях в тийн-етапа когато падна Живков, та можете да си правите сметка ЕГН-то ми в какви измерения се движи. Та, по време на далечната ми ранна младост, за фантастиката в общи линии важеше правилото: или ще съдържа партийно-съобразени идеологически послания, или няма да види бял свят. (То за да бъдем честни, това се отнасяше за всичко издавано, не само жанрово. От време на време се промъкваше някой превод на западни автори, където ако в текста липсваше правилната пропаганда, задължително щеше да я има в предговора.) Та мисълта ми е, ако се дразните от политически изявления – особено ако не сте съгласни с тях – не съдете авторите от онези дни прекалено сурово: изборът до голяма степен е бил „или вкарваш тука нещо за партията, светлото бъдеще, злия капитализъм и т.н., или издаване ще видиш през крив макарон.“ 

От ония дни помня… чакайте да видим. 

Няма как да изброя всичко изчетено, или пък всичко харесано, така че ще се огранича с нещата, които са ми специални по някаква причина. 

 Любен Дилов – макар че, да си призная, нещо тоя автор като цяло така и не успя да ми влезе под кожата. (От време на време има такива писатели, дето ги виждам, че са читави, признавам им майсторство, качество, достойнства и всьо, а с личния ми вкус и светоусещане не резонират, и това е.) Но същинския Дилов го четох от любопитство доста по-късно, а запознаването ми с него беше с детските книжки за Нуми и Ники. Може би е показателно за читателските ми вкусове – или за личностните ми странности – че любимият ми герой не беше нито земното момче, нито извънземното момиче. И двамата ми се щеше да ги ошамаря тук-там. Любимият ми герой беше Малогалоталотим-ът и помня как го рисувах навсякъде и го косплейвах у дома (не че тая дума я знаех тогава) с няколко внимателно подредени одеяла. 

Величка Настрадинова („Белите“ на Доктор Беля“, „Госпожица Вещицата“, „Невероятната Марта“) – доста от фантастиките ѝ днес по-скоро биха звучали по-скоро като магически реализъм или нещо такова, с все пришълците я от космоса, я от бъдещето или миналото. Просто темите ѝ натежават повечко към „вътрешно“ изследване на човешката същност, отколкото към приключения и опознаване на външното и чуждо. Но в ония дни всичко си се броеше фантастика, и по-добре – току виж ме подминала иначе – а Невероятната Марта наскоро я препрочитах и все още си е невероятна, е, вече не е толкова уникална като навремето, човек като е попрочел повечко работи вече, но установих, че продължава да ми е едно от любимите неща за всички времена.

Светослав Славчев, който ще остане в историята с инспектор Стрезов, то се знае; но за моята жанрово-гладна душа това беше авторът на „Крепостта на безсмъртните“ и Янтар в „Дъга“. По-нататък Крепостта успях да я изровя и в оригиналния ѝ вид като повест, и до днес не мога да кажа със сигурност кое ми е по-свидно, книгата или комиксът. 

Заедно с „Шпага с рубини“ май бяха нещото, което ме запали по истории за вмешателство в историята и внедряване сред местните под фалшива самоличност – до ден днешен са ми слабост.

• 

• 

• 

Списание „Дъга“ – като стана дума, няма нърд от това поколение, който да не го обожаваше, още си пазя колекцията, доколкото успях да я събера, макар доста броеве да ми липсват.

Тук е моментът да отправя и една искрена нашенска благословия към майката, каката, вуйчото, лелята, свакото и всички роднини без оглед на възраст и пол, на тогавашното книгоразпространение. Извън София сдобиването с новоизлезли неща беше в най-добрия случай лотария (за провинцията сигурно се отпускаха двайсе копия, кой намерил – намерил), в по-лошите – мисия безнадеждна. Който имаше късмета да живее на село – забрави. Хубаво, че имах роднини, дето работеха в града, да ми носят каквото успеят да докопат, преди да е изчезнало от книжарниците.

Та, в „Дъга“-та, освен Янтар и Крепостта, следях и каквито други жанрови поредици имаше – ЕЛО беше най-най-баш-великото нещо на света, естествено, но с умиление си спомням Карамела Му и Пуки, Дарко, Момиченцето от Земята, и а, да, първият ми досег с Толкин също се случи там (макар от несъответствието между превода там и по-късно във версията на Любомир Николов все още се сгърчвам, не знам защо толкова ме травмира това, кажете някой свестен терапевт лол).

• 

• 

• 

Любомир Николов, по ред на асоциациите. В интерес на истината, също като с Дилов, доста по-късно се запознах с него като автор. И-и, „Червей под есенен вятър“ ме остави със зяпнала уста. Игнор на подразбиращата се идеология, както вече казах, и останалото ми е в списъка на най-добрите фантастики в световен план, не само от нашите. 

И дойде десети 89-та, и след него – край на задължителната пропаганда (дотук добре), но своеобразен край и на задължителното минаване на редакция (това – съвсем не добре), и за съжаление край и на всякакъв контрол на качеството. Към края на 20-ти век всичко забранено вече беше позволено, съответно всеки недооценен гений реши, че е дошло неговото време, юрна се да пише и издава, и на поразия заваляха непомирисали редактор самиздатки и продукти на издателства-еднодневки. 

Като цяло впечатленията ми са: 

С позитивен знак – изведнъж имаше много повече неща за четене. Ако дотогава жанровите заглавия капваха веднъж на сто години (е-е добре де, така го чувствах) върху пресъхналата ми от жажда душица, изведнъж се оказах в океан. 

С негативен – първо, пропаганда пак имаше, но с обратен знак – ако преди беше престижно да си борец-антифашист и строител на социализма, после стана модерно да си дисидент и анти-комунист и да не пропускаш възможност да обясниш колко и защо си морално прав.

(Има си книги по темата, където това може да си е съвсем уместно, но в жанрови текстове дразни точно колкото предишното превъзнасяне по комунизма и партията.)

Второ – при положение че доскоро всякакви „голотии и срамотии“ се режеха от морални съображения – като се гътна цензурата, куцо и сакато нададе радостен вой „Йебаньеееее!!“ и се хвърли да жули секс по страниците като невидяло, без оглед на уместност откъм жанр, стил, тематика и прочие.

Трето – въпиюща неграмотност и войнствено невежество. И до днес водя спорове с „писатели“, които смятат, че да обръщат внимание на глупости като правопис, граматика и правилна употреба на думите им е под достойнството, по някаква причина. 

Толкова много плява ми се събра по рафтовете от ония години, като нямаше интернет и гудрийдс та човек да провери първо за какво си дава парите. 

Но покрай плявата се намираха и перли. Да не си помислите, че само ще хейтя.

• 

• 

„Космосът да ти е на помощ, Александър“ на Иван Мариновски е без съмнение най-яката българска фантастика, писана някога. (Окей, Червея на Любо Николов е достойна конкуренция, но Александър просто е по-яка, който ги е чел, ще разбере за какво говоря.)
Издадена 90-та година, та се явява граничен случай.

„Съдбовно равноденствие“ беше прекрасно малко бисерче, едно от малкото същински фентъзита на родна почва, а зад псевдонима Деймън Райт се крие Богдан Русев/Робърт Блонд, който дотогава вече си беше спечелил фенове с няколко книги-игри. (Сериозна бройка български автори си измислиха западни имена по онова време, заради малоумието на родния пазар, но това е цяла друга тема.) 

И като стана дума. 90-те бяха и годините на разцвета на книгите-игри. (Още едно сваляне на шапка пред Любомир Николов, който даде началото.) Книжките за Валенс (Блонд&Уейн в началото, по-нататък май само Блонд)  нямат конкуренция в собствената ми класация, но кажи-речи всичко от Върджил Дриймънд (или което и да е алтер-его на Елена Павлова, която боготворя) просто им диша във врата.

• 

• 

И да си кажа, ако Александър е най-яката беге-фантастика, то безусловно най-якото беге-фентъзи е „Сърцето на Скиталеца отвъд“, от недовършения (Засега. Засега. Докато дишам, ще се надявам.) Епос за Кръволоците. Илайджа Джауит е още един от западно- и мъжко-звучащите псевдоними на Елена Павлова, която, и го заявявам без грам колебание, просто слага в джоба си 90% от авторите на епик фентъзи по с-в-е-т-а. Впрочем, когато го четох, нямах идея, че И. Джауит е Елена; всъщност нямах и идея че Върджил е Елена, де. Дали щях да го купя, ако вместо западно мъжко име на корицата имаше българско женско? Днес – без да ми трепне окото. Тогава – честно казано, не знам, малко е трудно да се прецени какво би направил човек в ретроспекция, да не смятате, че си помня мисленето от тогава? Все пак, вероятно да – не мисля, че тоя сорт неща някога са ми влияели.

Спирам дотук, аха-аха в началото на хилядолетието; в някой от следващите постове ще продължа с впечатленията си от родните жанрови среди през текущия век.