Странници по страници

Онзи Който Вижда Октарин, Най-големият Магесник, Знаещият Дестинацията на Великата А’Туин, Професорът по Квантови Пеперуди, Познавачът на Котки, Осквернителят на Клишета

В този пост няма да ви запознавам с Пратчет. (Ако не сте достатъчно запознати — заповядайте тук.) Този пост е за моята собствена пътека до Диска, която се случи някак между другото… и в един момент хоп! в Анкх-Морпорк ми станало уютно като вкъщи…

Когато Вузев започнаха да издават Пратчет в България, това име още нищо не ми говореше; пък и по онова време нямаше и интернет под път и над път, та човек да пита гугъл набързо. За сефте мернах „Цветът на магията“ на една книжна сергия, и всичко, с което разполагах за ориентация, бяха едни изтрещели шарени корици в клоунско-карикатурен стил, и няколкото думи на задната корица, обещаващи още по-откачено съдържание. (дисковиден свят? космическа костенурка?) Нямах много ясна представа дали това ще ми хареса, но звучеше дотатъчно смахнато, за да е поне забавно.

Пристъпих без очаквания. Беше забавно без да е умопомрачително, съдбоопределящо и прочие. Готина книжка, различна, без големи претенции.

Купих си следващите, защото първата що-годе ми допадна и защото на мен малко ми трябва; а и през ония години много-много не придирях, защото на пазара у нашенско нямаше много жанрово изобилие, а до международните води все още трудно се припарваше. Така че опатках Фантастична Светлина, Еманципирана магия и Ерик, все още без да доведат до някакви състресения в отношението ми. Все пак трябва да отбележа, че в Еманципирана магия май се усещаше как тонът вече леко показва зъби, в заявка, че е тръгнал да се откъсва от самоцелното остроумничене, и да преследва по-тежки теми.

После заминах малко да побачкам в чужбина, и един ден в един супермаркет — ти да видиш! — гледам познатия ми стил корица на един стелаж, че и много ясно помня, че имаше червен промо стикер. Стана ми едно мило такова. Малко се поколебах – все още нямах сто процента убеденост, че ще се справя достатъчно гладко с четенето на английски, а и имах доста тесен бюджет и не следваше да харча пари „за глупости“, при положение че родителите ми разчитаха на всяка спестена стотинка.

Спомените ми за Диска като клоунска симфония от смешки и бъзици смутено се почесоха, казаха „хъм“ и с лек поклон отстъпиха назад. Да, закачливият пародиен фон си беше там, той си е трейдмарк. Но, ох чедо, тази книга беше толкова по-обширна и по-дълбока от едната пародия.

Не, сериозно:

– Криминале
– Социално-политически коментар
– Прозорливи наблюдения върху човешката природа 
– Изобличаване на грозотии като расизъм, сексизъм, класови предразсъдъци, робство, реакционерство, самозабравяне от власт 
– Размишления що е то законност и справедливост 
– Доброта. Просто чиста, светла доброта и човеколюбие зад всяко изречение
– Остроумие и култови лафове на всеки ред

– ииии фентъзи роботи, човек 🙂

Кла-си-ка!!

У по-късния Пратчет смешките вече не са само колкото за единия майтап. От пародия и абсурдизъм тонът е преминал в много сполучлива сатира на цялото съвременно общество, при това в комбинация с читави сюжети и прекрасно развити герои. И закачки с действителната история, арт, култура от всякакъв порядък, любопитни детайли, известни и не дотам известни личности, случки, традиции, куриози. Човекът е бил културна енциклопедия.

Четенето на английски се оказа по-лесно, отколкото очаквах, и нататък преминах на оригинали при всяка възможност. Едно мога да кажа — колкото и да са майсторски преводите, едно 50% от гениалността на тия книги се губи в тях. Игрите на думи са му част от запазената марка, а те обикновено са преводачески препъни-камък.

◈❖◈❖◈❖◈❖◈

Понякога ми попадат споделени истории от хора, които разказват как една или друга книга на Пратчет е спасила живота им, дала им е сили да продължат в трудни времена, била им е опора в моменти на слабост. Аз нямам такава история — не претендирам да съм сред тези хора. Но пък имам десетки спомени как прочитам нещо от Тери и то резонира толкова перфектно с нещо вътре в мен, че за миг изпитвам усещането как част от вселената ми се разкрива — простряна около мен във всички посоки, подредена в идеален ред, с кристална яснота.

Ето няколко такива:

„Вещици в чужбина“
[Младата вещица Маграт и Баба Есмерелда Вихронрав не се разбират. Маграт се ядосва, че баш-вещиците не си правят труда наистина да използват магическите си сили, за да помагат на хората, а вместо това предпочитат психология, баламосване и манипулиране на човешката природа.]

— Може и да съм глупава — задъха се тя, — но поне се опитвам да се образовам! Знаеш ли за какви неща може да послужи магията? Не става дума за залъгване и тормоз над останалите! В тази книга пише за хора, които могат… могат да… ходят по горещи въглени и да си пъхат ръцете в огън, без да се наранят!
— Евтин трик! — изкоментира Баба.
— Те наистина могат!
— Невъзможно. Никой не би могъл!
— Това показва, че те контролират нещата! Магията трябва да е нещо повече от житейски опит и манипулации!
— О? Тогава е сбъдване на желания и вълшебен прашец, така ли? Доставяне на повече щастие?
— Отчасти и това! Иначе какъв е смисълът изобщо? 
[…]
Те се втренчиха една в друга.
— Няма ли капка романтика у теб? — нажали се Маграт.
— Не — отсече Баба. — Няма. А на падащите звезди не им пука за твоите желания. Магията не прави нещата по-добри и всеки, пъхнал ръка в огъня, се изгаря. Ако искаш да се издигнеш до нещо като вещица, Маграт Чеснова, трябва да научиш три неща. Кое е истинско, кое не е и каква е разликата…

[По-късно Баба Вихронрав прави всичко, което е джафкала на Маграт, че не трябва да се прави, включително печели магически дуел, пъхайки ръка в огъня.]

◈❖◈❖◈❖◈❖◈

„Интересни времена“
[Ринсуинд — страхливецът, некадърникът, експерт единствено по офейкване и опазване на кожата си— отчаяно се опитва да вразуми група невръстни революционери с романтични идеи за саможертва и героизъм]

— Ей, я ме чуйте най-после! Знам ги аз хората, дето подкокоросват към жертви за общото благо! Никога не са същите проклетници, които правят жертвите! Чуете ли някого да кряска: „Напред, смели другари!“, тъкмо той се е сврял зад най-големия камък и носи най-здравия шлем! Разбрахте ли сега?

Спря се сам. Хлапетата от Червената армия го зяпаха, сякаш се е побъркал. Взря се в лицата им и се почувства ужасно стар.

◈❖◈❖◈❖◈❖◈

„Дядо Прас“
[Смърт спори с внучката си Сюзън за важността на вярванията, историите и обичаите.]

— Благодаря. А сега… Кажи ми, моля те…
— КАКВО ЩЕШЕ ДА СЕ СЛУЧИ, АКО ТИ НЕ ГО БЕШЕ СПАСИЛА?
— Да! Слънцето щеше да си изгрее въпреки всичко, нали?
— НЕ.
— Не ме занасяй. Нима очакваш от мен да повярвам и в това? Говорим си за астрономически факти.
— СЛЪНЦЕТО НЯМАШЕ ДА СЕ ИЗДИГНЕ В НЕБЕТО.
— Дядо, тази нощ ми се стори твърде дълга! Изтощена съм, имам нужда от гореща вана! Не ми се слушат глупости!
— ПОВЯРВАЙ МИ. СЛЪНЦЕТО НЯМАШЕ ДА СЕ ИЗДИГНЕ В НЕБЕТО.
— Я гледай ти… А какво щеше да има на негово място?
— ЕДНО НАЙ-ПОШЛО КЪЛБО ОТ ПЛАМТЯЩ ГАЗ ЩЕШЕ ДА ОСВЕТИ ТАЗИ ЗЕМЯ.

◈❖◈❖◈❖◈❖◈

И за финал, нещо, което не е от книга.

Мине-не мине, се случва да водя разговори с Експерти по Стойностна Литература(™), които Не Четат Глупости(™) и много обичат да се плюнчат на тема „Какво си губите времето с безсмислени фантасмагории, трябва да четете само неща за Истинския Живот(™).“

За тях имам един любим цитат от Сър Тери:

„Историите, изпълнени с въображение, имат свойството да разстройват хората, които са лишени от такова.“ 

Не спирайте да фантазирате!
Костенурката Се Движи!